Днес ще се опитам да говоря за истинските проблеми на Европа.
Думата „еврофондове” стана символна и много от нас днес свързват ЕС само с това.
Въпросът обаче е, че еврофондовете, колкото и да са важни, съставят потенциално малък % от БВП на страната. За да се концентрира политическото внимание на опозиция и медии върху фондовете, заслуга имат единствено управляващите, които не успяват да се справят със създаването на административен капацитет за усвояването им. А и престъпните начини, по които се харчат тези пари в България, илюстрират схемите и механизмите за „усвояване” на държавния бюджет.
Европейският дебат е по принцип несъстоятелен в България. Въобще начинът, по който еврочленството стана част от живота ни, напомня за „Фермата на животните” на Оруел, където животните основават „Комитет за опитомяване на дивите другари”. За добро или лошо Брюксел се превърна в такъв комитет за нас.
Очевидно самата Европа от известно време е влязла в тази роля, а България като че ли винаги е очаквала това от нея.
Да се говори за Европа днес прилича малко на разговор за отвъдния свят. Както за покойниците, така и за Европа се говори или само добро, или нищо. Както за отвъдното, така и за Европа се чуват слухове, обещания и директиви, но не се виждат. Както в споровете за съществуването на отвъдния свят, този, който търси доказателства за съществуването на Европа, стига до извода, че нея я няма, а този, който вярва в Европа, няма нужда от доказателства.
В случая дори не става дума и за икономическите аспекти, защото те предполагат развитието на Европа, а именно Европа е това, което трябва да дефинираме.
Истински трудният разговор за това, което по навик наричаме европейска общност, е разговорът за нейните културни, морални и духовни измерения. С една дума – въпросът за европейската идентичност и за това дошло ли е време Европа да трябва да я защитава. Колкото и отвлечено да звучи – този разговор ще застане в основата не просто на целия политически дебат през следващите десетилетия, а ще промени до неузнаваемост националните доктрини, управленските приоритети и дори идеологическите основи на европейските партийни семейства.
„религиозен” или „цивилизационен”
Aко има тероризъм, то той не може да бъде наричан „ислямски” и т.н., и т.н. На участника или наблюдателя на българския политически живот това положение много прилича на ситуацията с българската десница, на която се препоръчва дори и да вижда корупция, да си мълчи, защото някога е била управляваща. Въобще днешният европеец дължи толерантност и уважение на всеки друг, само не и на себе си и на своята идентичност.
В главите на много съвременни европейски политици последните десетилетия не са се случили и тоталитарните утопии все още не са рухнали. Нещо повече, в Европа (за разлика например от Америка) днес продължава да доминира идеологията на Рационализма, макар старият утопизъм да търси замяната на християнския Бог с господстващото начало на Разума, а съвременният – с нови авторитети – демокрацията, либерализма, индивидуалната свобода, гражданската държава и т.н. Въпреки че средствата са различни, целта е една и съща.
В някои отношения положението днес е дори по-зле. Европа на Просвещението говори за универсалност. За това, че съществуват един истински и универсален разум, наука, морал и политика, и просто отрича религията. Днешна Европа говори с термините на плурализма – за това, че има и трябва да има много и различни култури, традиции, начини на живот, концепции, всяка със своите собствени правила, стандарти, критерии, всяка със свое собствено достойнство и стойност и всяка заслужаваща еднакво уважение наравно с останалите.
Основната идея обаче не се е променила. Бог и в двете концепции не съществува.
И даже резултатът от двата експеримента е еднакъв, а именно – разделени- ето между религия и политика и отчуждението в живота на хората.
Когато Европа търсеше изработването на своя конституция, бяха изброени принципите и ценностите, на които имаше намерение да се опира, но отказа да спомене християнските корени, които са вдъхновили тези ценности.
Европарламентът отхвърли един от кандидатите за комисари в ЕК (италианеца Роко Бутильоне) само защото той се осмели да каже, че християнският морал не му позволява да одобри браковете между хомосексуалисти.
Когато Европа беше атакувана от ислямския фундаментализъм, защото един датски вестник публикува карикатури, свързани с исляма, тя започна да се извинява по един повече от унизителен начин. Не би могло дори да предположим, че някой в Европа би реагирал така, ако сатирата засегне християнската религия.
Когато папа Бенедикт XVI каза, че християнството е религия на словото, а не на меча, той стана обект на нападки от страна на ислямски държави, а Европа остана безмълвна.
Когато Европа цензурира произведения на класически християнски автори – картини, пиеси, музикални творби, за да не обиди тези, които не са християни.
Християнството не само вече не е спойката на Европа, а е възприемано като пречка пред съвременното съжителство, символ, който трябва да крием вкъщи заради добруването на толерантността.
Защото християнството не е само исторически нашата религия. То е оформило културата ни, начина ни на живот, светоусещането ни и всичко, което ни прави част от една европейска общност. А Църквата има заслугата да бъде посредник в тези процеси, както понякога и проблема, че не е успявала да бъде ефективна. Има заслугата, че е съхранявала традицията, и проблема, че понякога е била безсилна пред модерността. Има заслугата за разпространението на християнската вяра и проблема, че понякога я е превръщала в инструмент на властта. Но дори и на моменти да имаме основания да бъдем критични към Църквата, трябва да бъдем християни.
Европа днес не прави този избор.
Не успява да го разбере дори пред възраждането на ислямския фундаментализъм, който днес е основна заплаха за нейната сигурност и идентичност. Предпочита да тъне в синдрома си за вина, да бъде крехка и капризна, внимателна и дипломатична, отворена и лишена от борбеност или пък мълчалива и уплашена. Не желае да се запита коя е, а постоянно декларира какво не е. Предпочита да търси „третия път” и намира винаги начин да отклони отговорности. Ето защо на Европа е нужна нова енергия, иначе рискува упадък.
източник: hkultura
За още много интересни статии ни последвайте във фейсбук – Bulletin.bg
или просто разгледайте категорията ни ЛЮБОПИТНО
