Кеворкян: Свикване със скотщината

Нередактиран текст от Фейсбук страницата на Кеворк Кеворкян:

Някой беше казал, че лъжите на политиците са като хемороидите – свиква се с тях. Нашенското „свикване“ обаче е нещо специално.  В него има и някакво хитруване, то може да продължава неограничено време.

Фантазьорите биха провидели в него и някакви остатъци от съпротива, но това е преувеличено, разбира се.

Няма никаква съпротива – просто гледаме да се нагласим по-удобно за поредната дрямка.

Ние по начало тъй си я караме – от дрямка в дрямка.

Просто се надхитряваме с новото, с неудобствата, които носи то със себе си. Как се вкарва едно мазолесто разтъртено ходило от цървул в трандафор? Трудна работа е тази.

След падането на Стената/1989, най-напред свиквахме с жизнерадостното си положение на наемна ръка – това се случи сравнително бързо.

Но трябва да си припомним, че първи при трандафорите се изнесоха нашите цигани. Набързо окупираха тамошните подлези за просия – това беше безспорно тяхна победа и ако Райхстага им беше под ръка, техният/циганският Кантария щеше да има пълното право да забие в купола му нашето знаме.

Райхстагът обаче вече беше окупиран и от една Ирландска Пастирка, която все още не знаеше, че ще се превърне в Президента Плевнелиев – но се беше сетила да изнесе доста балами от Благоевградско и да ги впрегне във възстановяването на разрушения германски парламент, срещу жълти стотинки, естествено.

Ето човек, който сравнително бързо се беше сетил да премени крачетата си с трандафори.

Тъй: Кантария беше готов със знамето, Плевнелиев събираше парсата – а ние чакахме Европа да се сети за нас.

И тя се сети – и 17 години след „Промяната“ ни прибра при себе си/2007. За да си останем – от тогава и до днес – все на последно място по политическо влияние в Съюза.

Просяците цигани – първи, арендаторът на бачкатори Плевнелиев – първи, България – последна!

Циганската просия се оказа по-ефективна от просията на държавата – да я забележат и зачетат някак.

А си плащахме навреме и рушветите – и без да ни ги искат.

Един от тях беше повече от щедър: закрихме цели два блока на ядрената си централа.

Това беше кръвен данък, дори повече.

Какво искаха още от нас – може би да се досетим по-бързичко и да си закрием самата държава?

Пътьом да кажа нещо богохулно, което обаче е и патриотично, при нас те често се смесват в една необяснима смес.

Ето: трябваше Кунева и такива като нея да просят в австрийските и германски подлези – а пък циганите ни да стопанисват ядрените ни блокове.

Още щяхме да ги имаме в пълен комплект.

Какво да очакваш тогава от държава, която доказва европейската си „принадлежност“ като закрива блокове от ядрената си централа?

Лесно ли се свиква с такава държава – възможно ли е това изобщо?

Тия дни съобщиха, че 2524 лева чист доход са нужни на семейство с едно дете, за да покрие то разходите си.

И, ако сте пресвикнали с тази мрачна статистика – още един факт: две трети от  работещите у нас нямат такъв доход.

Две трети! Над един милион българи!

Политиците ни отдавна са свикнали с колективния банкрут на собствения си народ.

А катастрофата тепърва предстои.

Вече не се споменава позорния факт, че години наред чуждестранните инвестиции у нас бяха по-малко от парите, които нашите емигранти изпращаха на родствениците си тук – и те някак оцеляваха.

И ние неусетно свикнахме с поредното крушение: че сме се превърнали в държава-просяк, която разчита на тия дарения.
Каква скотщина само: тази държава не зачита хората си тук – и в същото време разчита на ония, които сама е прогонила.

Бегълците са нейни донори.

И сега си представете едно видение от Апокалипсиса.

Това не е фантазия, а нещо, което съвсем реално може да се случи: ако един ден милионите наши бегълци бъдат любезно прогонени обратно – и държавата се лиши от техните дарения.

Тя направо ще се превърне в един погребален дом.

Истинската политика се захранва с такива предчувствия за прииждащия мрак.

Нашите властници обаче са ампутирани от подобни грижи.

И заради тях сме орисани да проспиваме Бедата – всеки път.