You are currently viewing Колеги на починалия началник на COVID отделението в ИСУЛ: Преуморяваше се до смърт
Снимка: ИСУЛ

Колеги на починалия началник на COVID отделението в ИСУЛ: Преуморяваше се до смърт

Масивен инфаркт е причината за смъртта на доц. Златан Цончев, който издъхна внезапно по време на нощно дежурство в ръководеното от него интензивно COVID отделение към УМБАЛ „Ц. Йоанна – ИСУЛ“. Това сподели съкрушеният му приятел и съученик Калин Терзийски, предава Дир.бг.

 

Ето какво написа писателят и лекар в социалната мрежа днес:

 

„ГОЛЕМИЯТ ЗЛАТАН

 

Обади ми се Емо Йотовски и каза: Кайо, подготви се…Много лоша новина.

 

Подготвих се за половин секунда – на петдесет новините често са много лоши и трябва да си готов във всеки миг. И естествено – никога не си. И Емо каза: Тази нощ Златан е починал. Масивен инфаркт. Бил е дежурен в ковид отделението в ИСУЛ. И там…

 

Някак не се учудих. Не знам защо. Ако трябва да се опитам да сравня обзелото ме чувство – беше като на войник на фронта, който чува за смъртта на боен другар. Само че веднага си дадох сметка, че не съм на фронта. И че просто се опитвам да привиквам със смъртта. А може би – не бива. Това, за нашето отношение към смъртта – казах си – е много голяма и сложна тема. Сега не е моментът…

 

Ех. – само това успях да кажа в първия миг. – Ех.

 

Господ да прости добрия човек!

 

И след това си казахме с Емо обичайните неща: че не е време човек да умира на 50, че оставя много недовършени неща, че животът е пред него, че е добре, все пак, че е станало внезапно, защото е ужасно да се мъчиш и да се влачиш с месеци и години…И аз се чувствах дяволски неудобно. Точно това е думата – „неудобно“. И тя върви с въпросът: Защо умира този прекрасен човек, а аз си стоя тук? Какво е моето право да оставам жив? Несправедливост, някаква…

 

 

И естествено – срам: Героят загива, а аз – писателят, който живее свободно и неангажирано, направо като паразит – с лекота и всред красотата на безбрежното изкуство… аз оставам жив. Защо? Може би за да осмисля тия неща? Неща като саможертвата и несправедливостта на смъртта…или справедливостта на смъртта?

 

Ние бяхме приятели от деца, Бога ми!

 

Запознахме се в НПМГ /Националната природо-математическа гимназия – бел. ред./. Най-великата гимназия! Там се влизаше без връзки. Защото да я изкараш ако си просто някакво уредено връзкарче беше невъзможно. Създаваше се такъв натиск от страна на учителите, пък и на учениците – че ти щеше да се пречупиш, ако не си достатъчно умен, талантлив и знаещ. Другите елитни гимназии може и да са били за дечурлигата на някакъв партиен или Бог знае какъв елит, не ги знам – но нашата беше като школа за космонавти. Или ставаш – или не.

 

И даже в нея си имаше хаймани. Примерно аз бях един от тях. Хем си отличник, хем си от тия, които пушат цигари зад даскалото. И там се запознах, естествено, със Златко. Ех. Пушехме си. И си говорехме за музика. Той беше хевиметъл. Аз – хипи. Значи – имахме известни различия. Но това само укрепваше приятелството. Боже какви дънки изрисувани с Айрън мейдъни имаше само! И като пушеше – много майсторски сваляше пепелта с показалеца на същата ръка, с която държеше цигарата. Все едно е кранист или булдозерист, Бога ми, много печен! – така си казвах тогава и му се възхищавах.

 

После веднъж намерихме пет лева под една пейка, купихме си осем бири, отидохме в неговата квартира някъде в Лозенец, той пусна някакъв безумен хеви метъл, насочи една червена лампа към пода (да стане като в бар) и изпихме бирите. Тъй като бяхме на 16 се напихме като казаци. В смисъл – тихо и кротко. Той май не де. Просто носеше доста много на пиене. Но аз се прибирах дълго, виждайки света на отделни странни кадри.

 

В края на 11 клас бяхме на бригада. Само двамата някак бяхме останали – все едно другите се бяха изпарили, става въпрос – от приятелите. А може и те да са били там, не помня. Беше горещо, невероятно горещо, в Русе, в някакъв консервен комбинат, приличахме на хипитата (дори и той) от Уудсток – с пораснали коси, с наболи бради, със страшно изтъркани тесни дънки – слаби и мускулести, красиви като млади животни. Пиехме си сливова ракия от едни стограмки и се чувствахме едновременно млади и стари. Пред нас се очертаваше казармата, бъдещето и разни такива неща. Беше величествено. От време на време бай Златан взимаше китарата, там, зад една от бараките, отпиваше от сливовата и започваше да пее „На Драгиева чешма“. С оглед неговото хевиметълство, тая песен звучеше особено весело и смешно. Смеехме се и пеехме, а животът беше повече от прекрасен. И ни беше тъжно, както е винаги, когато е прекрасно.

 

После започнахме да учим медицина, срещахме се по морги и болници. Бяхме сериозни и весели, весели от сериозността си, важни и смешни. Викахме си „колега“ (или пък се подигравахме на тия, които от толкова рано вече си викат „колега“). Минете малко латерално, колега, че не виждам тая мацка с дългите крака от вас! Така си викахме.

 

Седяхме пред Дупката, на улица Здраве, където е Патоанатомията и се познавахме всичките. Я дайте по едно „куба-либре“ за всички! – извикваше някой и се смеехме. Буйна хайделбергска студенстка пасмина. Чувствахме се нежни и диви като хайделбергския човек – този, праисторическия – млади влюбени доктори – влюбени бяхме в света, един в друг, в бъдещето и в миналото си. Светът се изправяше пред нас примамлив, а наоколо гърмяха Деветдесетте!

 

Всички, естествено, мислехме за кариерите си. Но също така и за времената. Времената обезмисляха мисленето за кариери. Времената бяха такива, че подтикваха младите мъже и жени от нашето поколение да мислят предимно за оцеляване. Къде да отидем, къде да си намерим място, работа някаква – за да изкарваме пари за хляб. И за по някоя видеокасета под наем с концерта на Блек Сабат от 96-та. Защото освен хляб ти трябва и нещо, заради което да живееш. Нещо Повече от хляб. Примерно – изкуство.

 

И повечето отиваха на Запад. Примерно Явката отиде в родния си Перник. И там стана фтизиатър. Тоест – захвана са да лекува туберкулозата. Ние с Емо Йотовски поработихме като лекари и се отказахме. Станахме сценаристи, захванахме се с телевизия. После дойде и литературата, а тя е голяма вълна и може да те потопи за столетия. А Златан заработи в България, като български лекар. Не се виждахме много често. Защото беше реаниматор и анестезиолог. А анестезиолозите, както знаем, никога не ги виждаш – те работят над теб докато спиш. Пък за реаниматорите да не говорим. Те най-често те изпращат. Но също толкова често те и връщат. От оня свят. Златан връщал много хора. Или ги съпровождал в съня им. Анестезиолог. Майстор на съня без болка.

 

На погребението на доцент Златан Цончев бяхме все свои хора. Много лекари. Всички – посърнали. Валеше и дъжд. Много студен дъжд. Казват, че вали, когато се изпраща добър човек. Сега валеше твърде много. И аз кимах с глава и си казвах: нормално, той беше много добър.

 

Златан ходил и в Англия, преди време, работил там. Но там не му понесло. Било студено и безчовечно. Поне така си представих. Той беше топъл човек, благ като хляб и като бутилка пълна с карловско вино. Не мискет, а някакво червено, той беше тъмен, мургав, пълнокръвен. И беше от Карлово, затова казваше много от думите с пълен член „градът, светът, човекът“. Това беше някак възрожденско, симпатично, старовремско. А Златан беше и майстор по компютрите. Да му се ненадяваш. Такъв един – благ и пеещ песни с китарата, а пък разбира от компютри – какво разнообразие има в човешката душа! А сега тая душа е на небето и…

 

И аз много се надявам да има небе, защото ако няма – къде ще се срещна пак със Златан?

 

Пройчо, доктор Проевски, от неговия клас, на Златан от класа, ме вижда, прегръщаме се, нищо че колегите само за ковид разправят, ние се прегръщаме – и с него и с професорите, и с доцентите, прегръщаме се всички стари лекари – та така де – Пройчо ме прегръща и аз викам: Казват, че се преуморявал, преуморявал се в това ковид отделение…той нали му беше и шеф на това ковид отделение…и се преуморявал ужасно, направо да изнемога!

 

А Пройчо ме поглежда някак кротко и тъжно и казва: не…не се е преуморявал до изнемога…не…- и въздиша – до смърт. До смърт се е преуморявал.

 

И двамата кимваме с глави.

 

После се прощаваме с тялото му. Дано има небе, за да се видим, Златко – казвам си аз, всъщност – казвам го на Господ, за да ме чуе.

 

И изпращаме ковчега под ледения дъжд, и е тъжно и величествено. А той, това е сигурно, ще продължава да живее. Докато ние сме живи“, написа неговият колега и приятел Калин Терзийски.

 

Ако тази статия Ви е била полезна, последвайте ни и във Фейсбук от ТУК.

За още новини от България кликнете ТУК