МненияНа ФокусПоследни новини
Константинов: Високите постове ностя отговорности
Нередактиран текст от Фейсбук страницата на Стефан Константинов:
Преди 3 години с жена ми решихме да се разходим една неделя до Враца – да видим водопад Врачанска Скакля – най-високият в България, както бяхме прочели в интернет. Това, което не бяхме дочели е, че този водопад пресъхва в летните месеци. Напразно се въртяхме под, около и над скалите с включен Google maps, докато на края небето почна страховито да почернява и трябваше да се връщаме. Но бяхме закъснели. Започна пороен дъжд, пътеката за минути се превърна в ручей. Колкото и да внимавахме жена ми се подхлъзна, падна и си удари лакътя в камък. Ама така го удари, че бялата кост се виждаше в отворената рана. Слава Богу стигнахме накрая до колата. Болницата пък беше съвсем близо. Веднага отидохме до спешното отделение, където 6-7 човека кротко чакаха. На регистратурата не се трогнаха особено от появата ни – казаха да седим и да си чакаме ред, без да проявят голям интерес за какво става въпрос – всички били спешни. Въпреки това аз опитах да съм полезен максимално с информация и казах, че се нуждаем от промивка на рана и превръзка. Отговорът беше, че не е ясно кога може да стане, сигурно ще трябва да чакаме много. За това най-добре да сме отишли в частен център на близо. Не дочаках обяснения как да намеря частния център и просто попитах има ли дежурна аптека, за да си купим сами материалите. За аптеката не бяха много на ясно, но май имало. В крайна сметка намерихме работеща аптека, купих каквото трябваше, дъждът беше спрял и на отворени врати в колата сам промих, обработих и превързах раната за да стигнем обратно до София.
На връщане си говорехме дали ако в спешното отделение се бях представил като бивш министър на здравеопазването и настоящ директор на голяма софийска болница, какъвто бях към момента, щяха така охотно да се опитат да ме разкарат към частния център? Дали не трябваше демонстративно да си сваля маската, с която влязох съобразно изискванията (ковидно време беше!), за да бъда разпознат?
Но какво щяха да си кажат хората, които тихо чакаха преди нас? Дали щяха да одобрят, че бивш министър и настоящ директор ги прережда, защото жена му е паднала и лакътя и е разкъсан?
Какво биха си казали самите работещите в спешния кабинет, аз не знаех дали в този момент са ангажирани с нещо важно или просто не им се работи? Поведението им по-скоро буташе мисълта към второто, но неприветливостта и грубото отношение не значат автоматично мързел. За това избрах тихия вариант, без демонстрации и изяви „знаете ли кой съм аз?“
Високите постове носят облаги и отварят врати – това е сигурно. Но те вървят и с много отговорности, които задължават. При това не само да пазиш собственото си реноме, но и на институцията, която представляваш, както и на хората, които са ти гласували доверие да си това, което си.
Който разбрал защо разказах тази история, разбрал. Който не е разбрал, но по неведомите пътища на съдбата се е озовал на висок пост, да вземе да си назначи читави пиари. Че като стане гаф поне да му кажат как тихичко да се измъкне. А не да маже и задълбава.
