Невероятната история на Българина, който построи паметника на Шипка

Пеньо Атанасов – Бомбето започва строежа само на 26 години, после три десетилетия не стъпва на паметника.
Лятото на 1980 г. От институт „Водпроект” бях командирован в с. Дралфа, Търговищко, за да направя почвени проучвания на неговото землище. Пристигайки в селото, край площада на пейки под дърветата видях насядали възрастни мъже. Заприказвах се с тях и се поинтересувах дали има събития и легенди за селото и за неговите жители. Един от присъстващите ми рече: „Е-ее, онзи там с бомбето, виждаш ли го, той е най-интересният в селото, казва се Пеньо Атанасов Колев – Бомбето, построил паметника на Шипка”.

Никога не съм очаквал, че в това селище ще попадна на такъв ценен извор за журналистиката. За цял месец време привечер се срещах с него и с часове разговаряхме както за построяването на паметника, така и за целия му живот.

Пеньо Атанасов е роден на 2 юни 1902 г. в семейството на преселници от Габровско. На 15 години вече помага на баща си, който вдигал къщи с Колю Фичето и бил майстор на строежи в Русе и Цариград. Сетне Пеньо служи войник в Шумен, в трудовия набор при инж. Харалан Стоянов. Инженерът го харесал и го научил да разчита инженерните планове, заради което войниците започнали да го наричат Инженерина. По-късно работи при арх. Станчо Белковски и проф. Иван Данчов. Тогава се сдобил с документ за майстор-предприемач, който му давал правото да ръководи строежи, струващи до 5 милиона лева. Пеньово дело е мостът на Струма при село Студена, фабриката на строителното дружество „Циклоп” край Горнобанското шосе в София, катедралата и Учителският институт в Шумен.

През 1928 г. Данчов и Минчо Заяков от „Циклоп” извикват Пеньо в София. Питали го дали се наема да продължи строежа на Шипченския паметник.

Той бил започнат от майстора Илия Мъглов от селцата край гара Царева ливада (дн. Върбаново), но след две лета работа хората му се разбягали поради суровите условия.

През април 1928 г. Пеньо тръгнал за Шипка заедно с касиера на комитета Киров, Данчов, Заяков, Лазаров и още един опълченец да разгледа обекта.

„Като стигнахме горе – разказва майсторът, – седемдесетгодишният Киров, гледам, падна на колене и плаче. После си бърше сълзите и ми вика: „Младо, ето тук, дето съм стъпил сега, ми беше окопът, тук заедно с братушките отблъсквахме неприятеля. Моля ти се като на баща: заеми се със строежа. Иска ми се да видя този паметник, че тогава да легна в земята, дето заради нея се бихме!”. Аз целият изтръпнах. И си помислих – тука хората живота са си дали за България, та аз в мирно време от вятъра ли да се плаша! На връщане, в село Шипка, подписах договора. Бях на 26 години.”

Пеньо събрал хора от Варненско и от селата Дралфа и Ганчовец. На върха пристигнали привечер. Завързали катърите, наскубали треволяк и папрат за постеля и завити в черги, налягали по трапчините. През нощта излязла буря. Като съмнало, завивките им били посипани с пръст и камъчета. Вятърът продължавал да вилнее. Хората се изплашили. Един работник рекъл: “Пеньо, докато не сме почнали, я да се махаме!”.

Всички си надигнали багажеца и потеглили обратно. Останал сам, Пеньо не се отчаял.

След десетина дни намерил нови работници – балканджии от Габровско, които не се плашат от ветровете.

„Първом направихме землянки, а после се захванахме да прокараме път. Камъните за зидарията се изваждаха недалеч от мястото от шипченеца Кънчо Кавръков. За да ги прекарам, бях купил от Севлиево два чифта биволи и една желязна кола. Животните, като теглиха, приклякаха, ама изкараха първия кубик. Викам си – ще стане работата.

Вдигането на издяланите блокчета ставаше с валяци и въжета. По-късно направихме хаспел от чамови греди, вързахме го за паметника с макара. През втората година се “механизирахме” с бензинов двигател.

Повечето от зидарите бяха от нашия край. Тогава не се използваха ръкавици, та и ние на това паметно място оставихме немалко строителна кръв по зидарията

Голямо затруднение имахме с пясъка. Отначало го доставяха с камион от Енина и Мъглиж до село Шипка, а от там се прехвърляше в газени сандъци, натоварени на 40 каракачански катъра, които го изнасяха из стръмното. Да ускорят пренасянето, шипченци и шейновци започнаха да разширяват пътеките доброволно, без пари. Така в превоза взеха участие и волски коли – двуколки. Но и това не стигаше, много пясък за циментовия разтвор трябваше. В едно сухо дере, южно от строежа, имаше дебел дамар бигорен пясък. От него изпратих проба до София, одобриха я и започнахме да вземаме от там.

Към групата си имахме и помощен персонал. Един от тях беше Иван Менев от Дралфа. Той ни носеше вода с едно буренце от 25 литра, натоварено на магаренцето Върбана (него го изяде мечка стръвница през 1929 година). А водата за строежа ни доставяше Стефан Гърбатулов от Шипка със столитрова бъчва, теглена с волове. Най-възрастен беше 75-годишният Христо Михов от Шипка, който е превел навремето руските войски през Балкана. Той по цял ден ни клепеше длетата и шилата.

Върхът беше пронизан с куршуми и гюлета. Виждаха се и полузарити кости: черепи, ръце и крака, събирахме ги за костницата. Хем ни бе страшно, хем гордо!

Времето тук се променяше много често. Веднъж от мълния имахме засегнат човек на скелето. Смъкнахме го, лежи като мъртвец, в земята го заравяхме и в устата му духахме, еле оживя.

Една есен ни изненада голям сняг. Беше затрупал през нощта землянките и понеже вратите им се отваряха навън, едвам излязохме, и то през покривите. И то какво да видим: магарето ни се беше отвързало, изяло хляба и чертежите – от тях беше останала само главата на лъва. Хем смях, хем яд!…”.

Работело се от началото на април, та до края на октомври на 1928, 29 и 30-а година. След Петковден строителите напускали строежа и с радост, и с тъга, тръгвали за вкъщи.

Зидарията на паметника най-сетне била завършена. Пеньо поставил и последния камък на върха.

„А откриването стана много по-късно (на 26 август 1934 г.) – продължи пак бай Пеньо. – Спомням си тогава върхът как почерня от хора – да имаше сто хиляди. Сред тях беше и баща ми, дошъл пеш от Дралфа до тук, да чуе хубави думи за сина си. Наоколо постове от военни, микрофони. На самия връх бяха големците, заедно с цар Борис III, а аз стоях настрана, сред множеството. Въпреки че бях поканен за тържеството, горе никой не ме повика. Имаше слово.

Раздадоха се награди, и то на хора, които никога не бях виждал.

Малко обидно ми стана, че за мен, простия строител, и за другарите ми никой не спомена поне една дума. От тоя ден нататък не отидох да видя паметника 30 години.”

По-късно бай Пеньо ходил на Шипка няколко пъти. Екскурзоводите споменавали на туристите и неговото име. От вълнение гърлото го стягало, а му се искало да извика: „Мили хора, аз съм тоя майстор!”.

През 1968 г. Пеньовите земляци Георги Марков от Маково и Павел Нейчев от Кръшно били на екскурзия до паметника и чули името на майстора от екскурзовода Стефан Карагьозов. Тогава се обадили: „Чакай, е, момче! Та този Пеньо е наш човек, жив е и още работи като строител в Дралфа!”.

Чак след този случай дралфенци разбрали за него, че е построил паметника. После тук-там някои писали по нещо за него. Посещавали го деца и руски групи, за да им разказва спомени.

Без подобаваща разгласа, през 1973 г. бай Пеньо Атанасов получил „Народен орден на труда” – бронзов, а през 1975-а – златна значка „Колю Фичето”. След публикуването на моя статия за бай Пеньо във в. „Антени” през 1981 г. из цялата страна се разчу, че строителят на паметника на Шипка е още жив и здрав. По-сетне, по време на честването на 1300-годишнината от основаването на Аспарухова България, Пеньо е викан на официални тържества. Това е една, макар и много закъсняла, значителна морална награда за неговото благородно дело.

Пеньо Атанасов Колев – Бомбето умира на 85-годишна възраст (1987 г.) в град Попово, където е погребан.

Вечна му памет!

Честити 146 години Освобождение!